„Духът съзижда Църквата“: Отец Илиян за енорията като общност

В сърцето на столичния квартал Лагера, в храм „Рождество Богородично“, отец Илиян Алексиев гради своята енория с търпение, постоянство и любов. Според него всичко започва от желанието на свещеника да бъде близо до хората и да отговаря на техните духовни нужди. „Отците трябва да обръщат внимание на всеки човек, с разбиране и отговорност“, казва той. Енорията не е просто съвкупност от хора, а живо тяло, което се нуждае от грижа, съгласие и обща посока. Спасителят е пример за добрия пастир, а свещеникът трябва да го подражава в служението си. Възпитанието в благоговение, обучението в основите на вярата и поведението в храма са част от това пастирско дело. Децата също са част от енорията – с тях трябва да се работи с любов, а не със забрани. „Важно е децата да обичат храма, да го усещат като свое място“, подчертава отец Илиян. Грижата за храма се споделя – вярващите сами търсят начини да помогнат, без да бъдат молени. И в малките неща – от дареното цвете до стенописа – живее духът на общността.

– Отче, как се изгражда енорийска общност в днешно време, особено в градските църкви?

- Енорийската общност може да се създаде най-вече под ръководството и с желанието на самия енорийски свещеник или на енорийските свещеници. Оттам започва всичко. Ако те имат това желание, нещата ще се случат. Ще започне работа индивидуално – на всеки ще се обръща внимание. Ако някой иска да попита нещо, трябва да му се отговори. Ако има проблем или нещо суеверно, отците трябва да се отнесат с внимание. И това внимание трябва да бъде адекватно – отговорността на свещеника е да отговаря на всички видове въпроси – от най-елементарните до най-дълбоките.

– А има ли дълг свещеникът да учи хората на благоговение в храма?

- Разбира се. Имаме едно четиво – от Евангелието според Матея, което се чете на всяко кръщение. Там Христос казва: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“. Тоест, преди и след кръщението, задължение на свещеника е да поучава. Това е благодатен дълг. В някои традиции – и в Гърция, и в Русия – свещеникът дори по време на Литургия понякога спира, за да напомни на енориашите как да се държат, ако има прекалено голям шум, например.

– А какво става, когато енорията стане прекалено голяма?

- Тогава става по-трудно да се проповядва и поучава по време на богослужение. Всички имат различни нужди, някои искат повече внимание, а времето не може да се разтяга безкрайно. Затова се обособяват отделни моменти или пространства, в които докато едни се молят, другите да бъдат обгрижени по различен начин. Важно е всичко това да става в единомислие.

За да бъде една енория добра, всички свещенослужители трябва да мислят като един, да гледат в една посока и да водят стадото в една посока. Ако започнат разногласия, ако има разделение, тогава – както казва Христос – всяко царство, разделено в себе си, не може да устои. Това се е случвало и в историята на Църквата, и в държавата ни. Не бива да рушим делото, което сам Господ ни е поверил.

Господ е истинският Пастир – добрият Пастир. Всеки от нас, свещениците, трябва да бъде пастир – да води стадото към добри пасбища, да го предпазва от вълци. Всеки има различен подход – един минава по едно място, друг по друго – важното е да се върви през една и съща врата. Сам Спасителят казва: „Аз съм вратата“. И пастирът, който не води през тази врата, който разпръсне стадото или остави овцете без грижа, не е пастир, а наемник. Истинският пастир познава овцете си по име, вика ги и те го следват.

В днешно време има много изкушения, много индивидуализъм. А Спасителят говори за стадо. Там, където са повечето, накъдето вървят, там трябва да вървим и ние – заедно. Това е вътрешен християнски инстинкт. Жезълът на Моисей, който в Църквата е станал архиерейска тояга – гегата на пастира – е символ на това пастирско водителство. Ако някоя овца тръгне встрани, пастирът я връща – не с насилие, а с грижа.

– Какво е отношението ви към пристъвието на деца в храма? Много вярващи се смущават от шум или игри.

- Аз съм виждал всякакви подходи – от забрана и изгонване до пълна свобода. В нашата енория следваме средния път. Родителите трябва да дават пример – с любов, без забележки. Сам Господ е казал: „Оставете децата да дойдат при Мене“. Разбира се, храмът не бива да се превръща в площадка. Но децата трябва да го обикнат, да искат да идват. И при нас е така – питат бабите си: „Кога ще ходим на църква?“ Това е съвсем различно от времето, когато децата се е налагало да бъдат насила водени.

– Идват ли хора при вас с желание да помагат?

- Всичко, което виждате тук, е плод на такива хора – на тяхната вяра и желание. Не ми се е налагало да прося или да моля. Хората сами идват и искат да участват, да оставят нещо от себе си. Моят подход винаги е бил такъв – когато някой дари нещо, то остава видимо, осезаемо. Вижда се в стенописите, в утварта, в градината – всяко растение е от различен човек.

– А въпросът с местата за сядане в храма – има ли възможност да бъдат повече или това не е в православната традиция?

- Да, в нашата църква има такава практика. Имаше период на ограничения – по време на ковид-кризата и поради вътрешно изписване на храма, когато столовете бяха намалени. Но сега всичко е възстановено. Обясняваме на хората, че има определени моменти по време на богослужението, когато е редно да се седи. Не е необходимо човек да стои прав през цялата служба, особено ако не може. Но има и моменти, в които е редно да стоим в молитвено благоговение.

Прочетете също