Доц. Иво Янев: Време е да възстановим военното свещенство в България

Доц. Иво Янев. Снимка: СПЖ

„Военното свещенство не е лукс, а необходимост. Ние не искаме да откриваме топлата вода – искаме да възстановим прекъсната традиция.“ Това каза доц. д-р Иво Янев от Богословския факултет на Софийския университет, преподавател по пастирско богословие и църковна социална дейност пред СПЖ. Според него „всяка част от обществото има нужда от категориална духовна грижа, а армията – особено“. Той е на мнение, че „секуларизмът и неразбирането на духовната роля на свещеника вредят не само на армията, но и на цялото общество“.

Предлагаме видео с интервюто с доц. Янев и под него текст с основните послания на богослова.

Само България и Северна Македония нямат военно свещенство. Не е нужно да откриваме топлата вода. Всяка една част от обществото има нужда от определена грижа.

Проблемът възникна, когато преди години нашите военни отидоха в Ирак, в Афганистан, и се оказа, че няма кой да ги обгрижва духовно. На 21–22 този месец в Черепишкия манастир, с благословението на Врачанския митрополит Григорий и с благословението на Великотърновския митрополит Григорий, който отговаря за военното свещенство и за връзките на Българската църква с армията, проведохме 6-та национална конференция за военното свещенство.

Това е един форум, който организираме вече 25 години с едно сдружение, нарича се „Св. Георги Победоносец“, в което участват настоящи и бивши военни православни християни. На тази конференция беше разгледан историческият опит и съвременното състояние на военното свещенство в различни поместни православни църкви.

Приготвихме едно писмо до Св. Синод на БПЦ, с което се опитваме да привлечем вниманието им към тази тема, която се оказва, че е доста на заден план през последните години. В Румънската православна църква вече 35 години има военно свещенство.

Имат близо 80 православни военни свещеници, един католически, един протестант. В СПЦ са двайсет и няколко военни свещеници, един католик и един мюсюлманин – имам. Оказа се, когато разглеждахме ситуацията в съвременния православен балкански свят, че само България и Северна Македония нямат военно свещенство.

Разбира се, и Албания, но като приемем, че Албания все пак е повече мюсюлманска държава, пък и през последните години, особено по време на комунизма, знаем, че там атеизмът оказва доста отрицателно влияние. Тоест, това е един голям проблем, който ние в съвременното общество не разбираме – както много различни проблеми, свързани с обгрижването от страна на свещеника към различни категории вярващи. В богословието това се нарича категориално душегрижие или индивидуално душегрижие.

Всяка една част от обществото има нужда от определена грижа. И е особено важно свещеникът да бъде подготвен за тази грижа. Последните години съм чувал, че връщането на военното духовенство в българската армия се възприема по различен начин – често непрофесионално, нереалистично. Има православни християни, дори духовници, които смятат, че едва ли не свещеникът с оръжие в ръка, заедно с останалите военнослужещи, започва да се бие, да воюва и т.н.

Още от Женевската конвенция, пък и от времето на Първата световна война, се знае, че военният свещеник, военният духовник – независимо към коя деноминация принадлежи – няма право да носи оръжие. Той само обгрижва военнослужещите – в мирно време или във военно време. Слава Богу, в наше време в България сме в мирно време, така че нашите военнослужещи са облагодетелствани, че нямат такива проблеми.

Проблемът възникна, когато преди години нашите военни отидоха в Ирак, в Афганистан, когато при реални военни действия имаше атентати, смърт на техни близки, и се оказа, че няма кой да ги обгрижва духовно. Аз съм разговарял с такива военни, които са участвали в тези мисии, и се оказва, че те са ходили при румънски свещеник, който е бил там, или пък при католически свещеник, или протестантски пастор – на английски език – и са се опитвали да получат някаква подкрепа от духовно естество. И това е един голям проблем.

Разбира се, това не е така, защото има редица проблеми в живота на християнина. Всички ние като православни християни знаем, че Църквата има пости, има определени дни от годината, които са особени в своето богослужебно естество. Един военнослужещ, когато е в стола на казармата, се храни с каквото има – тоест с каквото е предвидено. Няма специална храна, ако е сряда, петък или ако са Велики пости.

От друга страна, ние имаме един такъв военен свещеник в България – може дори да се нарече гарнизонен свещеник – това е отец Юрдан Бакалов, който е ефимерий на параклиса на Военната академия. Той е бивш офицер, и след като завърши при нас Богословския факултет, стана ефимерий. Той също участва в конференцията в Черепишкия манастир, но самият той каза, че има минимален досег с военнослужещите – и то по-скоро при различни събития: панихиди по различни поводи, водосвети при откриване на различни зали или при започване на проекти и т.н.

Тоест, както знаем, в армията всичко е регламентирано, всичко е описано в съответния правилник и устав. Нямаме описание каква трябва да бъде службата на военния духовник – гарнизонен свещеник, полкови свещеник или както и да бъде наречен. Това всичко трябва да бъде упоменато в...

– И тук възниква въпросът: това работа на Светия Синод ли е?

- Не, по-скоро, както сме написали в писмото, ролята на Светия Синод би могла да бъде да инициира – ако разбира се има желание и възможност – среща с Министерството на отбраната. Да бъде създадена съвместна комисия между Светия Синод и Министерството на отбраната, ако трябва – да се привлекат специалисти от различни области: богословието, военното дело. Между другото, на конференцията присъства началникът на Военната академия, имаше военни преподаватели, офицери, които също се подписаха под документа в края на това писмо, като заявиха, че това е от основно значение – грижа както от страна на Църквата, така и на държавата към военнослужещите.

- Знам специално, че и в администрацията на президента Румен Радев има подкрепа за тази идея. А как стои този въпрос в Светия Синод? Има ли вече отзив оттам?

- Все още нямаме, защото митрополит Григорий Врачански ще внесе писмото утре – преди заседанието на Светия Синод. Самото заседание мисля, че е утре – на 26 юни. Така че очакваме и се надяваме да има някакво развитие и положителна идея.

Доколкото знам, и Негово Светейшество патриарх Даниил е заявил, че ще подкрепи, доколкото е възможно, такава инициатива. Именно затова подготвихме и изпратихме това писмо.

– Добре. А има ли подготвени духовници, които биха могли да изпълняват тази мисия, според Вас?

– Има няколко души – визирам отец Юрдан Бакалов… извинете, отец Божилов, не Бакалов. Но аз и на самата конференция казах – както и преди съм споделял – не е нужно да откриваме топлата вода. Всяко едно служение на свещеника има своята специфика.

Едно е да обгрижваш военнослужещи, друго – затворници, трето – наркозависими, а друго е в болницата. И свещеникът трябва да бъде подготвен именно за конкретното си дело.

В писмото отбелязахме, че ние от Богословския факултет – като преподавателска колегия – заедно с колегите от Военната академия, имаме желание да подготвим програма, един кратък курс, за духовници, които искат да служат в българската армия. Така че те да могат сравнително бързо да бъдат подготвени за това специфично служение.

Преди години имаше разговори в тази посока. Разбира се, понякога се появяват различни инициативи – отделни генерали или офицери, които канят свещеник за някакъв празник, за тържествен водосвет или нещо подобно. Но това не е институционално. Ние говорим именно за институционализиране на духовната грижа.

Когато свещеникът е назначен и се знае, че той е част от състава – както и имахме навремето през Първата и Втората световна война – тогава неговото присъствие е напълно естествено и необходимо.

- А какво казва традицията – исторически – кога започва това служение в България?

- Исторически военното свещенство е било нещо съвсем естествено. Още по времето на Княжеството – след Освобождението – когато се създава българската армия, се създава и корпус от военни свещеници. Ние сме изследвали това и сме публикували различни материали по темата.

Имаше и една изложба, която правихме с Военноисторическия музей, посветена на отец Георги Величков – един от последните гарнизонни свещеници, загинал във Втората световна война, при село Давидково. Там има и параклис, посветен на него, а също и бюст-паметник.

След 9 септември 1944 г. всичко това е премахнато. Военното свещенство е закрито, свещениците са отстранени от армията. Имаме сведения и за репресии срещу тях.

В Румъния например, макар също да е имало комунистически режим, военното свещенство не е било напълно унищожено. Там през 1990 г. то е възстановено в пълния си вид и днес е изключително добре организирано. Имат главен военен свещеник, който е подчинен пряко на патриарха и е в пряка връзка с Генералния щаб. Имат си и отдел към Министерството на отбраната, където се решават всички въпроси.

Това е модел, който е работещ. В Сърбия също имат структуриран модел. Ние не говорим за нещо ново, а за възстановяване на една прекъсната традиция.

- Имате ли контакт с военнослужещи – какво мислят те?

- О, да, имаме много добри контакти с военни, които са и членове на сдружението "Св. Георги Победоносец". Това са хора с дългогодишен опит – включително участвали в мисии в Ирак и Афганистан. Всички те подчертават колко важно би било да имат духовна подкрепа – не само при тежки ситуации, а и в ежедневието.

Има много напрежение в армията. Това са хора, подложени на стрес, на отговорност. Свещеникът не е там просто да отслужи молебен, а да изслуша, да посъветва, да бъде духовен баща. Да бъде до тях в радост и в скръб.

- Има ли заплаха в съвременното общество да се отрече тази потребност от духовност в армията?

- Да, и то голяма. Живеем в едно все по-секуларизирано общество, в което духовното се смята за излишно или поне за второстепенно. Но не бива да се заблуждаваме – в тежки моменти човек се обръща към Бога. И тогава присъствието на свещеника до него може да бъде решаващо.

Ние като общество дължим на армията не само материална и институционална подкрепа, но и духовна грижа. Защото тези хора носят най-голямата отговорност – за мира, за защитата, за бъдещето ни.

Затова апелираме към Светия Синод и към държавните институции: нека заедно възстановим военното свещенство – с ясна структура, с подготвени кадри, с нормативна уредба. Това не е въпрос на лукс, а на необходимост.

Както писа СПЖ на 21 юни в Черепишкия манастир „Успение Богородично“ се проведе национална конференция, посветена на темата за възстановяване на военното свещенство в Българската армия. Форумът е с благословението на Българския патриарх и Софийски митрополит Даниил, както и на Великотърновския митрополит Григорий, който отговаря за ресора военно свещенство в Светия Синод на БПЦ.

Прочетете също