Почитаме св. крал Стефан - ненадминат храмостроител и ревнител на вярата

Нетленните мощи на свети крал Стефан Милутин в митрополитската църква "Света Неделя", която преди 1925 г. носи неговото име

Св. крал Милутин е представен в житието, изложено от преп. Юстин Попович, като владетел, защитник на православната вяра, строител на църкви и благодетел на бедните. Разказът проследява военните му походи, отношенията със съседните държави и собственото му семейство, както и неговите молитви, покаяние и дарителство. Основно място в него заемат свидетелствата на св. архиепископ Данило — съвременник и житиеписец на сръбските владетели.

Молитвата, с която започва разказът

В началото преп. Юстин Попович привежда молитвеното обръщение на архиепископ Данило. Житиеписецът желае да възхвали онези, които са възлюбили Христос, но признава немощта си и недостига на думи. Споменът за Бога го изпълва с радост, а съзнанието за собствената му греховност го подтиква да потърси Божията помощ.

Той се обръща към благия и многомилостив Господ, Който не желае смъртта на човеците, а тяхното обръщане и покаяние. Припомня евангелските обещания: „Искайте и ще ви се даде“ (Мат. 7:7) и „Каквото и да поискате в молитва с вяра, ще ви се даде“ (Мат. 21:22).

Данило моли Светия и Животворящ Дух да просвети ума му и да му даде слово, с което да разкаже поне част от Божиите чудеса и да възхвали достойно Божиите служители. Именно така той започва повествованието си за благочестивите сръбски владетели и архиепископи, сред които са крал Урош I, съпругата му св. Елена и техните синове Милутин и Драгутин.

Възкачването на престола

Св. крал Милутин бил по-малкият брат на св. крал Драгутин, управлявал през 1276–1282 г. Обстоятелствата около предаването на властта са разгледани по-подробно в житието на Драгутин.

След като свалил баща си от престола, Драгутин паднал от кон и счупил крака си. Според житийния разказ това го довело до разкаяние. Той повикал Милутин и на събора в Дежево през 1282 г. му предал управлението на сръбската държава.

Самият Драгутин се оттеглил в северните земи, където продължил да управлява със съпругата и синовете си. В предоставения текст неговата резиденция на река Сава е назована „Дебрецен“. От унгарските си роднини той получил и области в Срем, Мачва и Босна.

Милутин бил възпитан от родителите си в „добрата наука и благочестието“. Архиепископ Данило го описва още от младостта му като човек, обичан от Бога и белязан от Неговата благодат. За поверените му хора той бил учител и наставник, а за църквите и манастирите — неуморен строител и възстановител.

Според житиеписеца целта на тези трудове била да води народа към истинската вяра.

Войните с Византия

Житието свързва първите военни походи на Милутин с политиката на византийския император Михаил VIII Палеолог, чието управление в текста е посочено като 1258–1282 г. Императорът сключил уния с Рим и се опитал да я наложи сред православните на Балканите и монасите на Света гора.

В този контекст житиеписецът представя войната на Милутин като защита на Православието. Той отбелязва и териториалното положение на сръбската държава: византийските владения достигали до Липляни в Косово, а Михаил се стремял да завладее и други сръбски области.

Преди похода Милутин се помолил, събрал войската си и получил благословение от архиепископ Евстатий I и духовенството. Според разказа на Данило още в началото на управлението си той завладял Полог с неговите градове и околности, Скопие, Овче поле, Злетово и Пиянац в областта на Брегалница. Тези земи били присъединени към държавата му, а Скопие станало нейна столица.

След като научил за успехите на Милутин, Михаил VIII потеглил срещу него. Във войската му участвали и чужди отряди, сред които в житието са споменати татари и гури. Императорът обаче починал в началото на похода — на 11 декември 1282 г.

Данило тълкува смъртта му като последица от отстъплението от православната вяра. Това е религиозната оценка на житиеписеца, който осъжда унията с Рим.

След смъртта на Михаил част от татарските му съюзници продължили нападенията и достигнали до Липляни и Призрен. При придошлата река Дрим те видели смут сред хората на отсрещния бряг и решили да преминат, за да ги нападнат и ограбят.

Според житието почти всички се удавили при опита да прекосят реката. Оцелелите били разбити от сръбските бойци, а предводителят им, назован Църноглав, бил пленен и екзекутиран. Разказът отдава избавлението на Божията помощ и на молитвите на защитниците.

Скоро след това Милутин предприел нов поход, този път с подкрепата на войската на брат си Драгутин. Двамата достигнали до земите край Света гора, Струмица, Сяр и Кръстопол, посочен в текста като днешна Кавала.

След като освободил войската на брат си, Милутин продължил със своите сили. Завладял Дебър, Кичево и Пореч с околните им области и проникнал на юг до Тесалия.

Житиеписецът подчертава, че според него владетелят не търсел плячка и не обичал войната, а искал да се противопостави на императорите, допуснали унията с Рим. След похода до Тесалия Милутин се завърнал в страната си.

Дрман, Куделин и видинският владетел Шишман

На север от владенията на Милутин и на изток от земите на Драгутин управлявали Дрман и Куделин. В житието те са представени като български и татарски князе, установили се около Ждрела на Млава — днешната Горнячка клисура.

Оттам техни български, кумански и татарски отряди нападали владенията на Драгутин. По молба на брат си Милутин се намесил, разбил двамата владетели и предал земите им на Драгутин. Разказът свързва с тази победа присъединяването на Браничевската област към сръбската държава.

По това време българският цар Георги Тертер, чиято дъщеря Анна била съпруга на Милутин, поддържал приятелски отношения с него и с майка му Елена.

Други били отношенията с видинския владетел Шишман I. Житието го определя като деспот от кумански произход, който признавал върховенството на татарския хан Ногай. Разгневен от поражението на Дрман и Куделин, Шишман потеглил от Видин и навлязъл в Хвосно, достигайки до седалището на Сръбската архиепископия в Печ.

Намерението му да разграби и разруши светинята е представено в житието като осуетено по чудесен начин — чрез молитвите на св. Сава, св. Симеон и св. Арсений, чиито мощи се намирали там. Според разказа през нощта нападателите видели огнен стълб, от който излизали огнени дъги, и побягнали в страх.

При отстъплението кумански отряди опожарили манастира Жича. По-късно той бил възстановен от Милутин и архиепископ Евстатий II, чието служение е посочено с годините 1292–1309.

Преследвайки войската на Шишман, Милутин достигнал Видин и превзел града. Шишман избягал с лодка през Дунав, а след това поискал мир, който получил.

По-късно Милутин дал дъщеря си Анна за съпруга на Шишмановия син Михаил, бъдещ български цар. В предоставения текст управлението на Михаил е обозначено с годините „1223–1230“ — датировка, която не съответства на последователността на описаните събития.

Мирът с Ногай и заложничеството на Стефан

Победите на Милутин предизвикали гнева на хан Ногай, представен в житието като върховен владетел на българските земи. Той подготвил поход срещу Сърбия с войска от татари, кумани, алани и кавказци.

Изправен пред опасността, Милутин се обърнал към Бога с молитва. Признал собствените си грехове и човешката немощ, помолил за милост към народа си и потърсил застъпничеството на Пресвета Богородица. Призовал на помощ и св. Симеон и св. Сава, молейки ги да не оставят отечеството си в ръцете на чужди войски.

След това изпратил пратеници при Ногай. Чрез тях обещал да не напада българските земи и областите под татарска власт.

Ногай поискал като заложник младия му син Стефан. За да запази народа си от война, Милутин приел това условие. Стефан заминал за татарския двор заедно с няколко сръбски боляри и останал там известно време.

Житието свързва освобождаването му със смъртта на Ногай във войната с Токтай, определен като законен хан на Златната орда. Сражението е отнесено към 1299 г. и района на Одеса.

След завръщането си Стефан се оженил за Теодора, дъщеря на българския цар, назован в текста Смилац, с години на управление 1292–1299. От този брак се родил Душан, бъдещият сръбски цар.

Милутин поверил на Стефан управлението на Зетското крайбрежие и го снабдил с всичко необходимо, отдавайки му почести, подобаващи на владетелския му произход.

Бракът със Симонида и семейните конфликти

След нови успехи срещу византийските войски, около 1299 г., Милутин установил родствени отношения с император Андроник II Палеолог, управлявал през 1282–1328 г.

Императорът дал дъщеря си Симонида за негова съпруга. Според житийния разказ бракът бил благословен и венчан от охридския архиепископ Макарий. Образът на Симонида е запазен в манастира Грачаница, свързан с ктиторството на нея и Милутин.

Завладените от сръбския крал територии били признати като зестра на съпругата му. Така между Сърбия и Византия бил установен мир.

Бракът обаче породил недоволство сред близки и далечни съседи. Усложнил се и въпросът за наследяването на сръбския престол. В него били въвлечени Драгутин, майката на Симонида — императрица Ирина, и част от сръбските благородници.

Според житието тези обстоятелства разтревожили Стефан. Подтикнат от благородници, той въстанал срещу баща си и поискал да поеме властта.

В Зета избухнали размирици. Милутин пристигнал с войска и ги потушил, а Стефан му се предал. Първоначално бащата го приел благосклонно, но впоследствие, под влияние на враждебни внушения, го затворил в крепост в Скопска област и допуснал да бъде ослепен.

След това Стефан бил изпратен в Константинопол. Житийното предание разказва, че зрението му било възстановено по чудесен начин с помощта на св. Николай. По-късно той се завърнал, помирил се с баща си и след смъртта му го наследил на престола.

Милутин се помирил и с брат си Драгутин, с когото също имал разногласия и конфликти. За възстановяването на отношенията им допринесли майка им св. Елена и св. Данило.

Данило първо бил игумен на Хиландар, след това епископ на Банска и Хум, а по-късно станал сръбски архиепископ. Той дошъл от Хиландар с монаси и посетил двамата братя в техните дворове — Милутин в Скопие и Драгутин в резиденцията му на Сава. С молитви, съвети и поучения съдействал за помирението, което според житието и двамата желаели.

Разказът не премълчава човешките слабости на владетелите, но ги разглежда през живота им в Православната църква — чрез вярата, молитвата, покаянието и участието в светите Христови Тайни.

Покаянието на владетеля

Архиепископ Данило свидетелства за трудовете, умората, нощните бдения, сълзите и милостинята на Милутин. Част от тези дела, подчертава той, оставали неизвестни за околните.

Житиеписецът признава, че като владетел Милутин понякога проявявал строгост и суровост. Същевременно го представя като човек, който не оставал в греховете си, а търсел избавление чрез покаяние. В тази връзка привежда думите за Христос като истинската Светлина, „Който просветлява всеки човек, идващ на света“ (Йоан 1:9).

В предадената от Данило покайна молитва кралят размишлява за отминаващия си живот и се пита с какво ще застане пред праведния Съдия. Признава, че не е достигнал необходимото покаяние и че му липсват дори сълзи.

Той моли Бога да не го погубва заради беззаконията му, а да изпрати светлина и истина, които да просветят ума му. Проси сълзи, способни да угасят страстите, и признава, че въпреки многото получени блага многократно е нарушавал Божиите заповеди.

Според житието съзнанието за приближаващата смърт го подтикнало към още по-усърдно милосърдие и към нови дела в полза на църквите и манастирите.

Обетът да строи храмове

Сред делата на Милутин особено място заемат грижата за сираците и бедните и даренията за църковните обители. Житието го описва като богат владетел, който не щадял средствата си, за да храни гладните, да облича нуждаещите се и да подпомага немощните.

Според житийния разказ при възкачването си на престола Милутин обещал на Бога да построи по един храм за всяка година от управлението си. В текста се посочва, че за четиридесетте години на царуването си той изградил четиридесет църкви, от които към времето на изложението били запазени или установени тридесет и пет или тридесет и шест.

Данило сравнява многобройните му милостини с морския пясък. Подчертава, че помощта му не се ограничавала до собствената му държава, а достигала до Византия, Константинопол, Света гора и Йерусалим.

При него идвали нуждаещи се от близки и далечни земи, от морски острови и отвъд морето. В замяна на дарените злато и сребро той получавал молитви и благословения, включително от Йерусалимския патриарх и християните в Светия град.

Хиландар и Света гора

По свидетелството на Данило, който сам бил игумен на Хиландар, Милутин построил голямата съборна църква на манастира на мястото на по-малкия храм, издигнат от първите ктитори.

Той украсил новата църква и дарил на обителта метоси, села и други имоти. Грижата му за Хиландар продължила и след завършването на строителството.

Помощ получавали и други светогорски манастири и братства. Милутин подпомагал не само големите обители, но и отделни монаси, пустинници и подвижници. Когато научавал за човек, който живее в уединение заради Христос, изпращал необходимото за издръжката му.

Житието свързва дарителството му на Атон с изграждането, украсяването и изписването на храмове, както и с осигуряването на всичко необходимо за монашеския живот.

Болницата и странноприемницата в Константинопол

В Константинопол Милутин построил храм, наречен Продром, посветен на св. Йоан Предтеча и Кръстител. Около него издигнал сгради за приемане на странници и болни.

Болницата и странноприемницата били снабдени с легла, постелки и необходимото оборудване. За тяхната издръжка владетелят купил и дарил села в гръцките земи.

Според разказа той наредил всеки болен, останал без надежда за помощ, да бъде приеман свободно на подготвеното за него легло. Назначил хора, които да посещават пациентите, да се грижат за тях и да откликват на нуждите им.

Житието описва как излекуваните напускали болницата, а на тяхно място постъпвали други болни. Пред портите на комплекса се раздавали хляб и храна на бедни, гладни и странници, за които нямало кой да се погрижи.

Храмове в Солун, Прилеп и Скопската област

В Солун Милутин издигнал представителни сгради и два храма — на св. Николай и на св. великомъченик Георги. Разказът свързва строителството с мястото, където някога било извършено първото ръкополагане на св. Сава. Запустелият и разрушен църковен комплекс бил възстановен и украсен.

В Трескавец, близо до Прилеп, житието му приписва изграждането на манастир, посветен на Успението на Пресвета Богородица. Обителта получила икони, украсени със злато и бисери, кадилници, златни свещници и всичко необходимо за богослужението.

Сред храмовете, които Милутин възстановил и богато дарил, е „Св. Георги“ в Старо Нагоричене, близо до Куманово.

Разказът подчертава и грижата му за по-стари църкви и манастири, основани от неговите предци Неманичи или от други православни ктитори. Разрушените и занемарени светини били възстановявани и украсявани отвътре и отвън.

С ктиторството му са свързани „Успение на Пресвета Богородица“, известна като „Богородица Левишка“ в Призрен, и манастирът Грачаница в Косово, чийто храм в предоставения разказ е назован „Благовещение на Пресвета Богородица“.

В Скопие Милутин финансирал църквата „Пресвета Богородица Троеручица“. Към неговите строежи житието отнася и „Св. Георги“ на река Серава край града, както и храмовете „Св. Константин“ и „Св. Предтеча“ в самото Скопие.

Обители в сръбските земи и съседните области

В Студеница, лаврата на св. Симеон Неманя, Милутин построил храм на светите богоотци Йоаким и Анна. Житието го представя като правнук, който продължава делото на своя прародител.

В областта Дабър, по долното течение на Лим, на място, наречено Ораховица, издигнал църква на св. великомъченик Георги. Построил и храм на св. великомъченик Никита в Скопска Черна гора. В разказа тези светини са посочени като дарени на Хиландар.

Църквата „Св. Николай“ в Хвосно била прикрепена към манастира Милешева, където почивали мощите на св. Сава.

Милутин обновил и обителите на преп. Йоаким Осоговски в Сарандапор и на преп. Прохор Пчински под планината Козяк. Построил им нови църкви, украсил ги и осигурил необходимото за живота им.

Заедно с брат си Драгутин построил Арилския манастир в Моравица. С майка си Елена възстановил манастира на светите Сергий и Вакх на река Бояна, близо до Шкодра.

Към неговите ктиторски дела житието причислява още манастира Косаница край Драма, Витовница край Петровац на Млава, Грънчарица край Крагуевац и Мощаница край Баня Лука в Босна.

Дарителство в Йерусалим, София, Синай и Бари

Според житийния разказ Милутин построил манастира „Св. Архангели“ в Йерусалим, недалеч от Божи гроб, на място, свързано с по-ранното ктиторство на св. Сава.

Текстът му приписва и строителство на църквата „Св. София“ в Сердика, днешна София, както и дарения за други манастири в България.

Неговата помощ достигнала и до Синай. В манастира „Св. великомъченица Екатерина“, основан от император Юстиниан, Милутин е представен като ктитор и благодетел, построил църква на св. Стефан и предоставил многобройни дарове.

Подпомагал и подвижниците в Синайската пустиня, като изпращал средства и необходимото за живота им.

Богати дарения били изпратени и на църквата „Св. Николай“ в Бари, Италия, както и на други нуждаещи се църковни средища.

За свое погребално място Милутин изградил манастира „Св. Стефан“ в Банска, близо до Косовска Митровица. Именно там бил погребан след смъртта си.

Тайната милостиня

Данило обяснява милосърдието на Милутин с постоянната му мисъл за Божия съд и за отговорността на човека към ближния. При владетеля идвали бедни, странници, хора с увреждания, слепи и прокажени от градовете, селата и съседните страни.

Милутин обаче не чакал само те да го потърсят. Житиеписецът, който се представя като свидетел на тези дела, разказва как кралят излизал тайно нощем, за да помага.

Той свалял царските одежди, обличал стари и скромни дрехи и прикривал лицето си, за да остане неразпознат. Вземал двама или трима доверени служители, на които забранявал да разказват за видяното.

Заедно носели злато, храна, дрехи и други необходими вещи. Посещавали местата, където живеели бедните, и им раздавали помощ, без получателите да знаят кой е благодетелят им.

Според Данило Милутин продължил да прави това до края на живота си. Нощните му молитви били съпроводени със сълзи и с призив към самия себе си да се подготви за смъртта, да се покае и да помни съда и вечността.

Грижа за Църквата и верността към Православието

Житието свързва управлението на Милутин и с разрастването на църковния живот. В него се посочва, че броят на епархиите достигнал шестнадесет: Зетска, Рашка, Хумска, Хвостанска, Звечанска, Топличка, Призренска, Будимльска, Липльска, Скопска, Дебърска, Моравска, Браничевска, Мачванска, Кончулска и Градаческа.

Милутин почитал сръбските архиепископи като приемници на св. Сава. По негово време начело на Църквата били Евстатий I, Яков, Евстатий II, Сава III и Никодим.

С тях владетелят участвал в изграждането и възстановяването на храмове и манастири. С архиепископ Евстатий II възстановил Жича след разрушенията, причинени от куманите. Работите по украсата на обителта продължили при Сава III, чието служение е посочено с годините 1309–1316.

Със Сава III Милутин започнал и строителството на Банския манастир. Завършването и украсяването му били осъществени с участието на епископ Данило.

Според житието през дългото си управление кралят бил подлаган на натиск да приеме унията с Рим и да се подчини на папата, но останал верен на Православието.

Разказът отбелязва, че той влизал във военни съюзи и със западни римокатолически владетели, за да предпази държавата си от външни опасности. Житиеписецът подчертава, че тези съюзи не означавали отказ от православната вяра.

На папата и неговото обкръжение в текста се приписва подбуждането на западни владетели към война срещу Милутин като „разколник“. Неуспехът на тези действия е представен като проява на Божията закрила.

Последните дни на краля

Когато почувствал, че животът му наближава своя край, Милутин повикал архиепископ Никодим и му възложил да раздаде имуществото му на бедните. Желанието му било чрез милостинята да потърси прошка за греховете си.

Скоро след това се разболял тежко в двореца си в Неродимле, Косово. Разбрал, че няма да оздравее, сбогувал се с присъстващите и впоследствие изгубил способността да говори.

Според датировката в предоставеното житие той починал на 29 октомври 1321 г.

В Неродимле пристигнал епископ Данило и било отслужено опелото. След това тялото на владетеля било пренесено в приготвената от него гробница в църквата „Св. архидякон Стефан“ на Банския манастир.

Прославянето и пренасянето на мощите

Житието разказва, че две години и половина след смъртта на Милутин при гроба му се появили необичайни знамения и видения.

След всенощно бдение игуменът Сава и братството на Банския манастир отворили гроба. Според разказа намерили тялото напълно нетленно, като дори космите на главата били запазени.

Мощите били положени в специално украсен ковчег и поставени в храма пред иконата на Христос.

След смъртта на Милутин Симонида се върнала при баща си в Константинопол. Когато научила за станалото в Банска, тя изработила светилник от скъпоценно злато и извезала покривало за ковчега с мощите. Изпратила ги като дар на манастира.

Според житието това събитие я подтикнало да се оттегли от светския живот и да приеме монашество в константинополския манастир „Св. Андрей“.

Разказът посочва, че мощите останали в Банския манастир до османското нашествие през 1389 г. След опожаряването на обителта били пренесени в Трепча.

Около 1460–1461 г., поради османския натиск и насилие, митрополитът, назован в текста Силуан, ги пренесъл в София. Житието посочва като място на тяхното почитане софийската църква, наричана „Св. Крал“, а днес „Света Неделя“.

Образи на светия крал Стефан Милутин са запазени в много храмове и манастири, особено в свързаните с неговото ктиторство. За изображение в монашеско облекло в Грачаница самият разказ оставя уточнение: възможно е то да представя не Милутин, а баща му Урош I като монах Симеон. Въпреки това благочестива традиция е православни владетели да приемат монашество в края на земните си дни.

Житието завършва с молитвата чрез застъпничеството на св. крал Милутин Господ да помилва и спаси вярващите.

МОЛИТВА към св. крал Стефан Милутин

О, свети Кралю Милутине, издънка от прославения род на Неманичите, наследил както тяхната святост, така и тази на майка си Елена. Ти сам с подвиг постигна светостта и я предаде на сина си Стефан, който също просия, и сега сред светиите почиваш. Ти, сръбски Кралю, умножи най-много талантите, получени от Бога, като Му се отплати най-щедро с неизказаната си милостиня, която раздаваше по православните краища надлъж и нашир, и със съграждането на църкви и манастири из най-светите християнски земи и места. Господ рекъл: „Милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13) и ти Го послуша. Защото твоето сърце бе като бездънен океан, изпълнено с доброта и милосърдие към всички и към всичко. Колко гладни ти нахрани, колко болящи изцели, колко немощни укрепи и колко съкрушени утеши! А колко много души ти зарадва през изминалите векове, които в църквите, издигнати от твоите ръце, се докоснаха до Бога, почувстваха Небесното царство и се очистиха от греховете. И така в Бъдещия век те, минавайки през тях, ще достигнат Бога.

О, свети Кралю Милутине, дали ние, децата на последните времена и твои потомци, сме достатъчно признателни на Бога и на теб за всичките дела, молитви и за помощта ти?

Защото и ти като Господа, Твоя Бог, Който нямаше къде главата си да подслони, и ти не намери място сред своите, но чуждите те приеха по-добре и затова твоите мощи пребивават още зад граница. Дали не ни се сърдиш заради това? И дали се чувстваме добре от всичко? Дали това не е причината да ни бъдат подпалени толкова църкви и манастири и да бъдем убивани из косовската света земя? Дали ние, твоите сърби, като злочестите евреи, които убиваха своите пророци, не отхвърляме най-добрите сред нас, а с радост приемаме чуждото зло? Свети Кралю Милутине, прости ни заради това. Прости и приведи целия сръбски народ и всеки един от нас в покаяние. Защото всеки един от нас и всички, взети заедно, сме като блудния син, който още не се е осъзнал. Все още се намираме в чуждата страна, много отдалечени от Небесния ни Отец, Който скърби за нас и чака да се завърнем в Неговите обятия.

О, свети Кралю Милутине, коленичи пред Господа, ако сме достойни за това, и със сълзи Го помоли да се намерим, да възкръснем от мъртвите, защото краят е така близо и настъпва свършекът на света. Нека и на нас да се яви Божието чудо, както на разкаялия се разбойник, който с цялото си същество разпозна Бога в умиращия Христос и от цялата си душа извика: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“ (Лук. 23:42). Нека и ние да поправим и възненавидим нашия предишен грешен живот и да поемем по пътя на спасението с дълбока и искрена надежда, за да чуем Христовите думи: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. 23:43). О, свети Кралю Милутине, когато по твоите свети молитви се удостоим с това, небето би отекнало от нашите възхвали към Всемилостивия Бог, Който вечно пребивава в Отца и Сина и Светия Дух. Амин.

Прочетете също