Какво всъщност пише в апелацията на Дионисий Мишев до Вселенския патриарх 

Апелацията пред църковния съд, както и пред светския, обикновено се побира в няколко страници: кой се оплаква, от какво и какво иска. Но българският архимандрит Дионисий (Мишев), когото на 2 октомври 2026 г. Св. Синод на Българската православна църква окончателно низвергна от сан, е написал до Вселенския патриарх Вартоломей апелация от тридесет и девет страници! Писмото е датирано 8 ноември 2025 г. (стр. 39), а още на първата страница стои грифът "CONFIDENTIAL!!!". Впрочем, въпреки тази толкова сериозна "поверителност" с три удивителни знака, в средата на октомври 2026 г., тоест точно в навечерието на посещението на патриарх Вартоломей в България, линк към писмото се появи на сайта Lupa.bg. Писмото е написано на английски, затова всички цитати по-долу са в превод на редакцията. 

Естествено, при такъв невероятен обем това писмо вече не е просто апелация, а цял трактат, който спокойно би могъл да се издаде отделно. Но при все това е доста странен. Аргументите, цитатите и библиографията в него са буквално струпани на куп, сякаш авторът е изсипал в един компютърен файл съдържанието на няколко папки и после не си е направил труда да ги подреди. 

Това личи особено на тридесета страница, където Дионисий изброява "Вселенските патриарси и събори, действали в съответствие с особените прерогативи на Вселенската патриаршия". Трябва да се каже, че в този почетен списък по някакъв необясним начин е попаднал Кирил Лукарис. Защо "необясним"? Защото веднага, на същия ред, за него е казано, че "е обвиняван в калвинистко изповедание" и е бил "посмъртно осъден от съборите през 1638, 1642 и 1672 г." (стр. 30). До Лукарис е поставен и патриарх Мелетий IV (Метаксакис) със своя "Всеправославен конгрес" от 1923 г. — същия, след който част от Църквите преминаха към новия календар, а друга част от тях и до днес си спомня за този патриарх далеч не с добро. 

Трябва да се отбележи, че за българския читател в този списък е подготвена и специална изненада — съборът в Константинопол от 1872 г., "осъдил ереста на етнофилетизма" (стр. 30). Само ще припомним, че именно този събор обяви Българската екзархия за схизматична, а последвалата схизма продължи до 1945 г. Излиза, че българският архимандрит, доказвайки правата на Фенер, с гордост припомня събора, който за седемдесет и три години отлъчи от общение собствената му Църква! Не е ли странно? 

Но с това странностите в апелацията на Мишев не свършват. В писмото например има места, където текстът просто не е довършен. В раздела за XV век стои "I  (1472-1476)" — патриарх без име, а в реда за XIII век има думи, разпаднали се на отделни букви: "Patriarchate o Symeon f Tarnovo" (стр. 30). Всеки, който е работил с невронни мрежи, отлично знае, че такива "опашки" обикновено остават, когато големи парчета текст се сглобяват механично и никой след това не ги препрочита. Разбира се, не може да се докаже, че историческите справки и подбора от цитати са подготвяни с помощта на ChatGPT или Gemini, но и да се обяснят всички тези "текстови бъгове" по някакъв друг начин също не е лесно. Още повече че в същото писмо фигурира "13-о правило на Петия вселенски събор", което просто не съществува в действителност, тъй като Вселенският събор от 553 г. изобщо не е издавал дисциплинарни правила. 

Ясно е, че да се спори по същество с подобна "богословско-канонична" конструкция е безсмислено. Показателно е друго — Дионисий многократно се позовава на "Каноничното становище" на петима български митрополити в своя защита и го прилага към писмото (стр. 6—7). Но, според собствените му думи, патриарх Даниил на заседание на Синода "изрично заявил, че никога няма да го прочете" (с. 36). Разбира се, за синодалната етика може да се спори, но след като с голям труд си преодолял тридесет и деветте страници на апелацията, не можеш да не съчувстваш на човека, на когото са предложили да прочете и приложението. 

За да разбере читателят за какво точно става дума, по-нататък ще цитираме Дионисий повече, отколкото ще коментираме неговия "богословски труд" — просто защото никой не може да го характеризира по-добре от самия Дионисий. 

С глава в "светите нозе" 

Обръщението към патриарх Вартоломей е издържано в жанр, който във византийския двор биха нарекли проскинеза, а днес се нарича просто угодничество и лицемерие. Патриарх Вартоломей при Дионисий е "Великият и Свещен Лидер" на Христовата Църква (стр. 2) и "Първойерарх на цялото Свето Православие" (стр. 3). Присъждането на наградата "Темпълтън" на Вартоломей е наречено "най-великолепното събитие за всички православни християни" и е увенчано с възклицанието "Bravo!" (стр. 4). Иска ти се и да уточниш за кой точно период това може да се отнася като "най-великолепното събитие за всички православни" за последните две хиляди години или само за въпросната година? 

В писмото си авторът, по собствените му думи, пада "пред Вас, Ваше Всесветейшество, на колене, полагайки главата си в подножието на Вашите свети нозе" (стр. 8), а завършва писмото, като отново полага глава в нозете на патриарха и смирено целува "края на Вашето пречестно расо" (с. 38). Тук, как да го кажем по-меко, виждаме дори не угодничество, а пряко изкривяване на православната традиция. Защото такива думи православните християни, ако изобщо ги отправят дори към икона, то го правят много внимателно. И ако Дионисий говори така с жив патриарх, то вероятно е само защото много силно иска нещо. Какво точно — ще разберем по-долу. 

Навсякъде агенти 

Но, преди това нека отбележим резкия контраст, когато става дума за собствения му патриарх. Патриарх Даниил, според версията, на Дионисий се е възкачил на българския патриаршески престол "парашут" (стр. 6), станал е обект на разследвания на западни медии, заради своята "пропутинска хиперактивност" и е въоръжен "с всички стандартни проруски тези" (стр. 7). По-нататък изразите му стават още по-остри. 

Ако не сте знаели, според версията на Дионисий, главният проповедник на идеите на Александър Дугин в Църквата е "не някакъв случаен монах отшелник в отдалечен манастир, а самият патриарх Даниил, поставен в самото сърце на геополитически и военностратегически важна зона — Балканския полуостров". Той, по думите на автора, "бързо превърна Българската църква в най-евтиния външен офис на Москва, извън пределите на Русия" (с. 35). 

И българският Синод не е подминат. По думите на бившия архимандрит, това е "сменящото се прокремълско мнозинство", което не признава нито определенията на Вселенските събори, нито тълкуванията на византийските канонисти и предпочита властта на "демоничния апологет на путинската война срещу Украйна", тоест на същия патриарх Даниил. Това, пише Дионисий, са "личности, създадени чрез дългогодишна зависимост от разузнавателните и хибридните структури на Москва". И тук авторът грижовно предупреждава патриарх Вартоломей, че те "никога не могат да бъдат нито променени, нито спечелени" (стр. 34). 

Но, в това писмо, не само патриархът и Синодът, а дори и цяла България не изглежда по-добре. Според Дионисий, страната се е превърнала в "троянски кон" на Русия в НАТО и Европейския съюз“ (стр. 7), докато самият той остава "отхвърлен и маргинализиран сред много братя заради всепоглъщащата вълна на путинизация, заляла моята родна Българска църква, заедно с осемдесет и едногодишното внедряване на агенти на бившата комунистическа диктатура" (стр. 16). Вероятно Дионисий е разчитал, че от целия този поток от обвинения патриарх Вартоломей ще направи "единствено правилния извод": щом Дионисий не бива ръкоположен, то е само заради козните на Москва и нейната агентура в България. Агентура, която действа на всички нива — от Синода до правителството. 

Странното в тази картина обаче е, че същият автор на същите страници разказва как самият той разчита на български политици. В един момент, пише той, било сметнато за уместно "чрез влиянието на български политически фактори" да се окаже "благоприятно въздействие" върху някои митрополити на БПЦ (стр. 5). Освен това и относно бъдещото му служение в Константинополската патриаршия "вече са направени определени запитвания по нашите общи съюзнически правителствени канали" (стр. 36). Какви са тези канали и дали ръководството на България знае за тях, Дионисий не уточнява. При това той нарича свой най-високопоставен поддръжник в Синода Пловдивския митрополит Николай (стр. 6). Проблемът обаче е, че бащата на този митрополит, според информационна агенция ПИК, е командвал "червените барети" — елитно специално поделение на Министерството на вътрешните работи, по времето на Тодор Живков, генерален секретар на Българската комунистическа партия, управлявал страната цели 35 години. Никой друг в страните от Източния социалистически блок не се е задържал на власт толкова дълго. Така че с "осемдесет и едногодишното внедряване на агенти на комунистическата диктатура" тук се получава известна неловкост. 

Отделна линия в писмото е посветена на Петър Еремеев, когото Московската патриаршия лиши от сан, а патриарх Вартоломей възстанови и дори, както пише Дионисий, му позволи по икономия да служи в Пловдивската епархия. Българският Синод обаче не призна този акт (стр. 34). На едно място Еремеев е за автора пример за клирик, "несправедливо низвергнат" от Москва и приет от Константинопол (стр. 34). Но няколко реда по-нататък, оплаквайки се, че спрямо самия него се прилагат "междуцърковни деликатности", а спрямо Еремеев не са били прилагани, Дионисий с трудно прикрита досада го нарича човек, "никога не преследван нито за убежденията си, нито за осъждането на руската агресия срещу Украйна и практически непознат в България" (стр. 34). Собствения си прецедент авторът опровергава сам: излиза, че Еремеев са го приели без никакъв подвиг, а него, борец срещу путинизма, го държат в чакалнята. 

В същия абзац има и още един интересен детайл. Томоса на ПЦУ Дионисий поставя наравно с томоса, който през 1945 г. патриарх Вениамин дарува на Българската църква, и уверява, че той е издаден "с канонична точност", в пълно съгласие с тълкуванията на византийските канонисти (с. 34). На кои точно канонисти отговаря признаването на украинската "йерархия", част от която води приемство от първите "хиротонии" на УАПЦ от 1990 г., авторът не уточнява. Ние обаче ще уточним и ще припомним, че в тези "хиротонии" е участвал Викентий Чекалин — самозван "епископ", чието ръкополагане така и не е потвърдено, осъден през 1987 г. от съветски съд за блудствени действия с непълнолетни (ROCOR Studies, OrthoChristian). 

Пръв без равни и всички останали 

Апелационните права на Константинопол Дионисий признава не просто охотно, а с голям ентусиазъм. Всъщност той ги разширява до размери, които дори за Фенер звучат твърде смело. Така Вселенската патриаршия при него е „Върховната, Първата, Апелационната и Висшата касационна, а също и Учредителната, Законодателната, Съдебната и Юрисдикционната власт в Православната църква" (стр. 17). Тя може "да приема, възстановява и ръкополага клирици, дори извън обичайния каноничен ред и без отпускателни грамоти" (стр. 19). Властта ѝ над поместните църкви "не е само съдебна; тя е също законодателна, изпълнителна, административна, тълкувателна, а в някои случаи и учредителна" (стр. 33). Когато четеш всичко това, разбираш, че вече си срещал нещо подобно — например в Рим, където тази конструкция е усъвършенствана в продължение на хиляда години, а православните полемисти през всичките тези години са възразявали срещу нея. 

Венец на тезата, изградена от Дионисий, е формулата "пръв без равни", взета от нашумелия текст на архиепископ Елпидифор Американски (стр. 21). При това авторът я прилага вече не само към патриарха, но и към цялата Вселенска патриаршия: "Да, Вселенската патриаршия е Първа без равни" (стр. 28). Излиза, че останалите патриаршии по определение не могат да ѝ бъдат равни. Несъгласните с тази гледна точка Дионисий записва сред "богословите и псевдоеклисиолозите, служещи на великодържавния тоталитарен режим на Кремъл", които "само разкриват своята откъснатост от истинското православно разбиране за първенството" (стр. 28). В тази компания ще трябва да бъде записана и немалка част от православните канонисти от миналото, които не са знаели нищо за никакъв Кремъл, но са очертавали пределите на първенството на Константинопол съвсем ясно. 

Историческият раздел на писмото е устроен по същия начин. "От XIII до XXI век — пише Дионисий — всички събори, томоси, съборни решения, декларации за автокефалия и анатеми са били свиквани, издавани или прогласявани или пряко и изключително от самия Вселенски патриарх, или под негово председателство и със съгласието на източните патриарси“ (стр. 31). На българския читател е достатъчно да си спомни Търновския събор от 1211 г., свикан от цар Борил срещу богомилите (Голяма руска енциклопедия), или Търновския събор от 1360 г. И двата са проведени без председателството и не по инициатива на Константинопол. Сръбският читател може да си спомни Скопския събор от 1346 г., който провъзгласи Печката патриаршия без съгласието на Константинопол, при това с участието на българския патриарх Симеон, заради което Константинополската патриаршия през 1350 г. отлъчи и цар Стефан Душан, и сръбския патриарх, а през 1375 г. промени позицията си и призна патриаршията. Ясно е, че всичко това не се вписва в схемата на Дионисий, а значи, по неговата логика, просто не се е случило. 

Затова пък в нея се намери място за султана. Положението на Константинопол, напомня авторът, "допълнително укрепили" правото, дарено от "султан Мехмед II", и последвалите имперски фермани, „включително онези, отнасящи се до премахването или реорганизацията на поместни църкви" (стр. 31). Българският читател, който помни как през 1767 г. беше премахната Охридската архиепископия, със сигурност ще оцени този аргумент по достойнство. 

"Не акт на лично честолюбие" 

Заради какво е издигната цялата тази вертикала? Същността на апелацията се побира в едно изречение: Дионисий моли изборът му от 2014 г. да бъде признат и самият той да бъде ръкоположен за епископ. По-точно дори не моли, а напомня за задължение. Вселенската патриаршия, пише той, има "не само правото, но и задължението да приеме моята апелация, да признае моя каноничен статус, да ме приеме под своя свещен омофор и да завърши епископското ми въздигане чрез ръкополагане в епископски сан" (с. 17—18). Той дори подсказва какво точно трябва да направи патриарх Вартоломей — да издаде „специален патриаршески документ" с "определяне на назначение (временно или постоянно) и братско уведомяване на Българската църква", при това "не по-късно от края на януари 2026 г." (стр. 37). Междувременно, на патриарх Вартоломей е посочено, че има "ясно формулирана тактика", но няма "ангелска стратегия" (стр. 35). Архимандрит, който определя срокове на Вселенския патриарх и му обяснява какво му липсва, най-малкото не страда от липса на самочувствие. 

Самият Дионисий впрочем, настоява, че молбата му "не е акт на лично честолюбие" (стр. 16), а в края на писмото повтаря, че не иска "нито власт, нито почести, нито някакво особено назначение" (стр. 38). Две страници преди това той съобщава, че вече е "изложил възможните варианти" за своето служение "с пълна обосновка" и е готов да ги представи пред патриарха, неговата Канонична комисия и Синода (стр. 36). Тоест особено назначение не му трябва, но вариантите вече са подготвени. Как да не си спомниш стария църковен виц за починалия монах, в чиято килия намерили архиерейско облачение и бележка с текста на словото, което е трябвало да произнесе при епископската си хиротония. Словото започвало така: "Никак не очаквах...". 

Трябва да се каже, че църковната история познава немалко хора, които са бягали от епископството. Св. Григорий Богослов бил поставен на Сасимската катедра фактически против волята си, а от Константинополската катедра през 381 г. си отишъл без съжаление. Дионисий пък признава, че преживяното (наречението за епископ, а след това отлагането на хиротонията) го е "дълбоко наранило, натъжило и разочаровало" (стр. 3), а това, че в каноните има ред, но този ред е нарушен, "се превърна в рана в сърцето ми" (стр. 4). 

Трудно е обаче да не се забележи, че тази рана има и съвсем земно измерение. Дионисий се оплаква от издръжка, която е "по-малко от половината от законната минимална заплата и едва една четвърт от заплатата на селски свещеник", и пише, че това го е поставило "в състояние на материална нищета и нравствено унижение, недостойно за свещения сан" (стр. 4). Бедността може да бъде тежка и никой не е длъжен да я обича, но мисълта, че достойнството на свещения сан зависи от размера на заплатата, за монах, дал обет за нестяжение, меко казано, не е очевидна. На тридесет и шеста страница Дионисий отива още по-далеч и пише, че заради това, че не са го ръкоположили, е пострадала неговата възможност "като монах да спаси душата си и като духовен пастир да води душите на вярващите в Христа към спасение". Нещо повече, застрашено било "дори материалното му оцеляване", а "самият принцип на върховенството на Канона на практика е отменен в една поместна църква, а следователно и в цялото църковно Тяло" (стр. 36). Както виждаме, отказът на един архимандрит да бъде ръкоположен и да получава заплата се превръща в катастрофа от вселенски мащаб. 

Остава да добавим, че и за собствения си духовен живот авторът е на много високо мнение. "И аз, подобно на светия пророк и цар Давид, рекох в себе си" — пише той преди цитат от псалом, а малко по-долу съобщава, че в молитвата Бог "отново ме насочи" към патриарх Вартоломей като към "Праотеца и Първойерарха на всички православни християни" (стр. 3). Тук е трудно да не отбележим, че когато Божията воля, открита пряко в молитва, съвпада с адреса на плика, това несъмнено е голям късмет. 

Три дни разговори 

Ако оставим настрана каноните, цитирани от Дионисий, остава най-интересното: практическата история на отношенията на бившия архимандрит с Фенер. Разказва я самият автор и тя не може да бъде проверена, но той няма и причина да си измисля подобни подробности в писмо до самия патриарх Вартоломей. 

От писмото следва, че във Фенер за делото на Дионисий са знаели отдавна и не са прекъсвали връзката с него. През 2015 г., "в присъствието" на покойния архонт Димитър Атанасов, било решено с оглед на предстоящия Критски събор Дионисий да не бъде ръкополаган, за да не се предизвиква "недоволство в определени кръгове от ръководството на Българската църква". През 2018 г., на фона на украинските събития, отново било сметнато за целесъобразно българското ръководство да не бъде обиждано с оглед на бъдещото признаване на томоса на ПЦУ (стр. 5). В крайна сметка Българската църква не отиде на Крит и не призна томоса на ПЦУ, а Дионисий така и си остана "избран епископ". 

Той пише, че връзката е минавала през архимандрит Харалампий Ничев, клирик на Вселенската патриаршия, когото авторът нарича "архимандрит на Вашия Престол". Именно той, след кончината на патриарх Неофит през март 2024 г., предал на Дионисий решението на патриарх Вартоломей, че е по-добре да не се появява на погребението, "за да не предизвиква отново раздразнение" (стр. 5). При това самият Дионисий, по думите му, многократно се е срещал лично с патриарх Вартоломей, а срещата си с патриарх Даниил на 23 декември 2024 г. подробно му преразказал "в продължение на три последователни дни разговори" (с. 5). 

По-нататък започва онова, което може да се нарече двойно счетоводство. Според версията на автора патриарх Даниил разказал на двама митрополити, че в Солун патриарх Вартоломей му обещал никога да не приема Дионисий — "нито като архимандрит, нито като епископ“ (с. 6). Но, на следващия ден Ничев съобщил на Дионисий, че патриарх Вартоломей е потвърдил разговора с патриарх Даниил, но "категорично" го уверил, че ще "осигури спазването на Канона", ако прошението бъде подадено надлежно (стр. 7). Тоест, ако вярваме на Дионисий, Фенер едновременно е обещавал на Българската църква едно, а на най-непримиримия ѝ критик — съвсем друго. Ако не му вярваме, писмото остава свидетелство за това как самият автор е разбирал тези разговори и какво е смятал за възможно да напомни на патриарх Вартоломей. 

Важно е и какво Дионисий е споделял със своя адресат. В писмото той например съобщава, че патриарх Даниил и Синодът са ръкоположили Климент, монах от Зографския манастир, без отпускателна грамота от Константинопол, и прилага документи на Патриаршията и на Свещения Кинот на Света гора, които по думите му, "ясно свидетелстват, че подобно действие е строго забранено" (стр. 34). Епископ Климент окормлява българите в САЩ, Канада и Австралия и не е нужно да обясняваме с какво може да му навреди тази папка. Във Фенер подобни материали вероятно наричат анализи и експертно мнение. Но в България, а и в други страни, за тях има и по-кратки думи. 

И всичко това — в обстановка на най-строга секретност. Писмото, умолява авторът, "да не бъде разкривано или връчвано на българския патриарх Даниил или на членове на придружаващата го делегация", по време на коледното посещение във Фенер, "поради сериозни рискове и опасности за моята личност". Той моли и служителите от канцеларията на патриарх Вартоломей и администрацията на Патриаршията да не бъдат посвещавани в случая, защото е "установил съществени пробиви и изтичане на поверителна информация от Вашата институция към кръгове под влиянието на Москва, откъдето произтича основната заплаха за моята личност" (стр. 26). Фенер в това писмо е едновременно и свята цитадела за гонените (стр. 34), и решето, през което всичко изтича към Москва. 

Сигнал до самия себе си 

Как завършва тази кореспонденция, е известно. Писмен отговор Дионисий така и не получава. Патриарх Даниил през декември 2025 г. пристигна във Фенер на мирно посещение и съслужи с Вартоломей. На 2 октомври 2026 г. българският Синод лиши Дионисий от сан, а на 19 октомври Вартоломей и Даниил заедно отслужиха литургия в Рилския манастир, където Вселенският патриарх говори за това "заедно да участваме в общението на живота като истински братя в Христа". 

А писмото, което авторът толкова се страхуваше да покаже на когото и да било, в навечерието на посещението се оказа публично достъпно. Това е обща беда на всички, които градят отношенията си върху свръхсекретност: най-много се страхуват от изтичане на информация и най-често сами го организират. Кой точно е публикувал апелацията, не е известно. Но ако изброим онези, на които публичността е била нужна, самият Дионисий има повече мотиви от всеки друг: да отговори на решението на Синода, да напомни за себе си на Фенер, да окаже натиск върху патриарх Вартоломей в момента, когато той пристига в България. 

Авторът, по същество, вече няма какво да губи. Епископ в Българската църква няма да го направят, лишиха го от сан, материална издръжка няма да има. Нещо повече, сегашният текст на апелацията е остарял и ще трябва да бъде пренаписан наново. Но какво ще бъде следващото писмо, когато всички мостове са изгорени, а Lupa вече му предрича енория в Адрианополската митрополия, можем само да гадаем. 

Прочетете също