Митрополит Йеротей критикува решенията на Критския събор

Навпактският митрополит Йеротей (Влахос), участник в Критския събор в Колимвари през 2016 г., отказва да подпише заключителния документ за отношенията на Православната църква с останалия християнски свят. Неговите възражения засягат както богословските формулировки, така и начина на провеждане на съборните обсъждания.

Редакция „Христоносци“ разглежда това свидетелство в критичен анализ на решенията от Крит. Авторите представят митрополита като авторитетен съвременен богослов и патролог, а отказа му да подпише документа — като съзнателна защита на светоотеческото предание.

Основната теза на анализа е, че Критският събор не успява да продължи традицията на Вселенските събори, защото според авторите част от неговите текстове се разминават с православното учение. Изложените по-долу оценки отразяват тази критична позиция.

Съборността и духовният опит

Първият въпрос е как Църквата разбира съборността. В анализа се подчертава, че тя не е парламентарна процедура, при която истината се определя чрез преговори, компромиси, медиен натиск или гласуване.

Като основа на съборния живот са посочени духовният опит, просвещението на ума и обожението. Авторите се позовават на св. Дионисий Ареопагит, св. Григорий Палама и първото правило на Петошестия, или Трулския, събор. В тази перспектива догматите не са резултат само от философско разсъждение, а израз на познаването на Бога чрез Неговата нетварна благодат.

Пример е Апостолският събор в Йерусалим и неговото свидетелство: „Угодно бе на Светия Дух и нам“ (Деян. 15:28). Анализът свързва тази увереност с опита на апостолите и светите отци от действието на Светия Дух и съзерцаването на нетварната светлина, явена на Тавор.

На този фон е поставен епизод, който текстът предава като част от свидетелството на митрополит Йеротей: висш архиерей предложил на събора да не се обсъждат богословски въпроси, а част от делегатите го подкрепили с ръкопляскания. Авторите виждат в това изместване на богословската точност от дипломатическата целесъобразност.

За да пояснят възражението си, те правят мисловно сравнение: подобен подход би означавал св. Атанасий Велики да остави настрана въпроса за единосъщието на Сина с Отца в името на обществен мир с арианите.

Друг важен акцент е приемането на съборните решения от църковната пълнота. Според анализа съборите не стоят над Църквата, а изразяват нейната вяра и подлежат на оценка от нея.

В подкрепа е приведено Окръжното послание на Източните патриарси от 1848 г., което определя самото тяло на Църквата — вярващия народ — като пазител на благочестието. Това е свързано и с апостолските думи за „ума Христов“ (1 Кор. 2:16). Като исторически пример авторите посочват отхвърлянето на Флорентинската уния от 1439 г. въпреки подписите на почти всички участвали православни епископи.

Документът за отношенията с останалия християнски свят

В центъра на критиката е документът „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“. Анализът свързва споровете около него както с отказа на редица участващи архиереи, включително митрополит Йеротей, да го подпишат, така и с неучастието на четири поместни църкви.

Според авторите основният проблем е липсата на достатъчно ясни догматични разграничения между Православната църква и инославните общности.

Употребата на думата „църкви“

Особено внимание е отделено на § 6, според който Православната църква приема историческото наименование на други неправославни християнски църкви и изповедания, които не са в общение с нея.

Авторите смятат, че тази формулировка оставя неясно дали става дума единствено за исторически наименования, или и за признаване на църковен статут. Те настояват, че единството на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква е действителност в Христос, която не може да бъде разрушена.

В подкрепа на възражението си анализът привежда съборни осъждания на учения, свързвани с отделянето на християнски общности:

• На Изток авторите посочват несторианството и монофизитството и се позовават на III, IV, V и VI Вселенски събор.
• На Запад те поставят въпросите за Филиокве, учението за тварната благодат и папския примат, като се позовават и на съборите от 1341 и 1351 г., свързани със св. Григорий Палама.
• По отношение на протестантството анализът изброява съборни осъждания от XVII век — през 1638, 1642, 1672 и 1691 г.

Текстът прави разграничение между ерес, разкол и временно прекъсване на евхаристийното общение. Авторите разглеждат разкола като нарушение на каноничното единство при запазена обща вяра, а прекъсването на общението — като възможен резултат от спор между поместни православни църкви. За второто е посочен конфликтът между Антиохийската и Йерусалимската патриаршия за юрисдикцията над Катар.

Според застъпената позиция тези понятия не могат да заменят догматичната оценка на инославните учения. Авторите тълкуват избягването на думата „ерес“ като отстъпление от ясното обозначаване на границите на Църквата. Те предупреждават, че признаването на еретическа общност за Църква би означавало да се приеме спасително действие на Светия Дух независимо от истината на вярата — извод, който оценяват като недопустим.

Единството на Църквата и „теорията на клоните“

Следващото възражение е срещу възможността документът да бъде прочетен в духа на „теорията на клоните“ — разбирането, че различните християнски изповедания са части на една обща, но разделена Църква.

Анализът се позовава на формулировка за осъждането на опитите за разкъсване на църковното единство, която отнася към § 19. Посочена е и метафора, прозвучала според текста на събора, че християнството се е разкъсало като свещеническо расо и единството му трябва да бъде възстановено.

Авторите възразяват, че от Църквата могат да отпадат хора и общности, но самата тя не се разпада. Те използват евангелския образ на отсечения и изсъхнал клон (Йоан 15:6): отделянето на клона не унищожава целостта на лозата.

В същия контекст е критикувано и т.нар. „кръщелно богословие“. Под това название анализът разбира тезата, че наличието на кръщение при инославните само по себе си удостоверява благодатен живот и принадлежност към невидима всеобща Църква. Според авторите подобно разбиране заличава догматичните граници между Православието и инославието.

Участието в Световния съвет на църквите

Анализът представя институционалното участие на православни църкви в Световния съвет на църквите (ССЦ) като друг съществен предмет на критиката на митрополит Йеротей.

Авторите се позовават на пасаж за задачите на ССЦ, който отнасят към § 16, и смятат, че документът утвърждава това участие без необходимото богословско разграничаване. Основното им възражение е срещу възможността Православната църква да бъде възприемана като една от множество равноправни деноминации.

За сравнение са поставени отношенията на св. Атанасий Велики и св. Василий Велики с арианите и македоняните, както и на св. Григорий Палама с Варлаам и Акиндин. Според авторите съвместното решаване на обществени въпроси не може да оправдае институционална форма, която създава впечатление за обща църковна принадлежност въпреки догматичните различия.

Позоваването на св. Марк Ефески

Отделна критика е отправена към използването на изказвания на св. Марк Ефески като аргумент за назоваването на латиняните „църква“.

Според анализа митрополит Йеротей възразява срещу такова тълкуване. Авторите припомнят категоричните определения на светеца за латиняните като еретици, отделени от общото църковно тяло, както и строгите му предупреждения към православните, които приемат техните обичаи. Посочени са употребеното от него определение „христопродавци“ и призивът вярващите да се пазят от такива хора като от отровни змии.

Изводът на авторите е, че съпротивата на св. Марк срещу унията с Рим не позволява неговото свидетелство да бъде използвано без този контекст като оправдание на съвременния икуменизъм.

Църквата като „образ на Светата Троица“

Друг спорен въпрос е формулировката в Окръжното послание на Критския събор, която описва Църквата като богочовешко общение по образ на Светата Троица.

Анализът разглежда тази формулировка през разграничението между богословие — учението за Бога и вътрешнотроичния живот — и икономия, тоест Божието действие за спасението на света.

Според изложеното възражение предвечните отношения между Отца, Сина и Светия Дух не могат да се пренасят непосредствено върху човешките отношения, обществените институции или църковното управление. Авторите се позовават на св. Григорий Палама и предупреждават срещу смесването на тварното и нетварното.

Като основополагащ е изтъкнат христоцентричният характер на Църквата: тя е Тяло Христово (1 Кор. 12:27; Еф. 1:22–23). Синът и Словото Божие приема човешка природа във Въплъщението и я обожава. Затова, според анализа, спасението трябва да се обяснява чрез участието в нетварните Божии енергии в Тялото Христово, а не чрез пренасяне на божествените ипостасни свойства върху човешките общности.

Каноничните въпроси: брак, диаспора и автономия

В последната част анализът разглежда опасността пастирското изключение да се превърне в общо правило. Този въпрос е свързан с аскетическия живот и поста, а конкретните възражения са насочени към документите за брака, православната диаспора и автономията.

Смесените бракове и границите на икономията

Авторите оспорват предоставената на поместните църкви възможност да прилагат икономия при бракове между православни и инославни. Те се позовават на т. II, 5.а от документа за тайнството Брак и я съпоставят със 72-рото правило на Трулския събор.

Анализът подчертава забраната в това правило за брак между православен и еретик и предвиденото разтрогване на такъв съюз. Основното възражение е, че икономията — пастирско снизхождение към конкретен случай — не бива да придобива характер на обща норма, която обезсилва каноничното изискване.

Авторите представят икономията като духовно лекарство за изключителни обстоятелства, а не като замяна на установения църковен ред.

Православната диаспора и паралелните юрисдикции

Критиката към документа за православната диаспора е насочена към запазването на паралелни епископски юрисдикции на една територия.

Според анализа самото понятие „диаспора“ носи национално и политическо съдържание, което не трябва да определя църковното устройство. Авторите се позовават на принципа за един епископ в един град, утвърден от Първия вселенски събор.

Те смятат, че епископските събрания не преодоляват положението в Западна Европа и Америка, където в един град служат архиереи от различни национални юрисдикции, а го закрепват институционално. Това е свързано с предупреждение за етнофилетизма, осъден през 1872 г. като ерес.

Предоставянето на автономия

По отношение на автономията авторите предупреждават, че неясните критерии и обвързването на църковните решения с политически сепаратизъм могат да създадат предпоставки за бъдещи разколи.

Те разглеждат този риск като част от по-общия проблем за влиянието на национални и политически интереси върху съборния живот.

Основният извод на анализа

Редакция „Христоносци“ заключава, че свидетелството на митрополит Йеротей поставя под въпрос приемствеността между Критския събор и Вселенските събори. Според авторите в спорните документи богословието, основано върху духовния опит и обожението, отстъпва пред дипломатически компромиси.

Като съществено обстоятелство е посочено отсъствието на Антиохийската, Руската, Грузинската и Българската патриаршия. Анализът вижда в тяхното неучастие допълнително основание да определя събора като непълен и решенията му като спорни.

Заключителният акцент е, че съборният авторитет не произтича само от постигнато съгласие между делегатите, а от верността към вярата, „веднъж завинаги предадена на светиите“ (Юда 1:3). В тази перспектива авторите представят позицията на митрополит Йеротей като възражение срещу безкритичното утвърждаване на документите от Крит и като предупреждение, че компромисите по догматични въпроси могат да задълбочат църковните разделения.

Прочетете също