Българската църква получава патриаршеско признание при цар Петър I

Българската Патриаршия е призната преди 1099 години като първородна сестра. Църквата ни има равно достойнство и не следва да се третира като подчинена на Църквата - майка.

Признаването на Българската православна църква за автокефална и утвърждаването на патриаршеското ѝ достойнство при цар Петър I са в центъра на историко-богословски текст на редакция „Христоносци“. Авторите свързват този акт с 8 октомври 927 г. и с мирния договор между българския владетел и византийския император Роман Лакапин.

В текста Българската църква е представена като шестата патриаршия в православния свят — първата след древната Пентархия, включваща Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Авторите я определят и като най-старата народностна църква в Европа. За първи канонично признат български патриарх е посочен Дамян, архиепископ на Дръстър, днешна Силистра, чието седалище според изложението първоначално се намира във Велики Преслав.

Основната теза на редакцията е, че признанието от 927 г. има значение не само за българската държавност, но и за разбирането на църковното устройство. Авторите го разглеждат като свидетелство за съборност и равноправие между поместните църкви, противопоставяйки го на съвременните претенции за еднолична власт на Константинопол.

Апостолското наследство по българските земи

Редакция „Христоносци“ оспорва представата, която приписва на съвременната историография на Фенер, че автокефалията на славянските църкви е административен „подарък“ от Константинопол. Като аргумент авторите изтъкват ранните християнски корени на земите, върху които по-късно се утвърждава Българската църква.

Те свързват разпространението на християнството през първите три века с проповедта на св. апостол Андрей Първозвани по Черноморието и на св. апостол Павел в Беломорието и Македония. Посочват също свидетелството на раннохристиянските мъченици и значението на Сердикийския църковен събор, проведен според използваната в текста датировка през 343–344 г. в днешна София. Съборът е поставен в контекста на църковния живот след Първия вселенски събор.

В изложението се посочва и преданието, че през IV век св. Атанасий Велики основава първия манастир в Европа — днешния Златноливаденски манастир. Сред примерите за ранна християнска книжовност авторите включват Библия Бесика на тракийски език, която свързват с епископ Никита Ремесиански, и готската Библия на епископ Вулфила. Тези преводи са представени като част от духовното наследство на българските земи.

Оттук редакцията извежда разбирането, че при покръстването през 864 г. св. княз Борис-Михаил не въвежда напълно непозната за тези земи религия, а възражда и институционализира по-ранна апостолска традиция, търсейки независимост за църковната ѝ организация.

От самостоятелна йерархия до патриаршеско достойнство

В текста политиката на св. княз Борис I е представена като стремеж към изграждане на самостоятелна църковна йерархия чрез преговори както с Изтока, така и със Запада. Авторите свързват тази цел с убеждението, че духовната независимост защитава чистотата на вярата.

Като следваща важна стъпка е посочен Преславският църковно-народен събор през 893 г. На него, според изложението, е взето решението гръцкият език в богослужението да бъде заменен със старобългарски.

Позовавайки се на историци като Васил Златарски и Георги Бакалов, редакцията посочва, че Българската архиепископия е издигната в патриаршия още при цар Симеон Велики — на всебългарски църковно-народен събор през 917 или 918 г. Този акт е свързан с утвърждаването на императорската му титла.

Признанието при цар Петър I през 927 г. е представено като окончателното всеправославно канонично утвърждаване на вече провъзгласеното патриаршеско достойнство. Като свидетелства авторите посочват разказите на Продължителя на Теофан и Йоан Скилица за сключването на мира, брака на цар Петър с Мария, наречена също Ирина Лакапина, и признаването на царската и патриаршеската титла.

Според изложената в текста последователност патриарх Дамян впоследствие премества седалището си в Дръстър, а в края на живота си се оттегля в Средец. Редакцията го определя като връзка на каноничната приемственост между Преславското и Самуиловото царство, преди да бъде наследен от патриарх Герман.

Съборност и равноправие между поместните църкви

Авторите използват историческия разказ, за да обосноват критиката си към съвременни възгледи за правомощията на Константинополската патриаршия. Те оспорват приписваното от тях на патриарх Вартоломей разбиране, че Константинопол като „Църква майка“ има изключителна власт да дава и отнема автокефалия чрез томоси.

Редакцията определя подобно разбиране като „източен папизъм“ и го свързва с формулата primus sine paribus — „пръв без равни“. Това е богословската оценка на авторите, които противопоставят на нея три основни положения.

Съборно решение, а не еднолична власт. Според текста признаването на Българската патриаршия през 927 г. не е самостоятелно решение на тогавашния константинополски патриарх Стефан II. Авторите твърдят, че в него участват представители — синкели — на източните патриарси. В тази интерпретация Константинопол изпълнява съборната воля на Пентархията, а не действа като върховен съдник над останалите църкви.

Църква сестра, а не подчинена общност. Редакцията разглежда признанието като утвърждаване на Българската църква в диптисите — списъците на поместните църкви, споменавани при богослужение — като равноправна сестра. Според авторите названието „Църква майка“ изразява историческа почит към църквата, от която е прието покръстването, но не предполага юридическа власт над вече автокефална църква.

Равноправие на народите в църковния живот. Признаването на първата славянска патриаршия е представено като отхвърляне на елиноцентризма и на претенциите за богословски монопол на имперската църква. Авторите подчертават убеждението си, че Светият Дух действа еднакво сред всички народи, които прославят Бога на своя език.

Историческата приемственост като отговорност

В заключение редакция „Христоносци“ представя самоуправляващата се Българска православна църква като исторически правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия.

Авторите призовават БПЦ да пази достойнството си, което свързват с изповедническия подвиг, съборното признание и апостолската приемственост, а не с административно благоволение.

За редакцията 8 октомври 927 г. е символ на духовната независимост на Българската църква и аргумент срещу всяка форма на папизъм — западен или източен. В този смисъл авторите определят посегателствата срещу съборността като отстъпление от православното учение и предателство към паметта на патриарх Дамян и отците, утвърдили духовната свобода на българския народ.

Прочетете също