Доц. Каравълчев постави въпроса кои 48 ценности България ще предаде на Гърция

Кои са 48-те църковни ценности, които България се ангажира да предаде на Гърция в замяна на тленните останки на цар Самуил? Този въпрос постави в интервю за БГНЕС доц. Венцислав Каравълчев, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Според него липсата на публичен опис не позволява на обществото и научната общност да оценят какво точно включва договорката.

Според обявената информация предметите произхождат от манастира „Панагия Икосифиниса“ на планината Пангей, манастира „Свети Йоан Предтеча“ в Серес и Светата митрополия на Серес и Нигрита. Не е уточнено обаче дали сред тях има ръкописи, икони, църковна утвар, мощи или други ценности.

Доц. Каравълчев не оспорва значението на връщането на останките на цар Самуил, когото определя като „велик български владетел“. Той признава символното значение на завръщането им в София, но настоява да бъде изяснено какво ще предаде България.

„Историята не можем да я мерим на кантар. Но все пак — какво там ще дадем?“ пита той.

Съществена част от разговора е посветена на историята на двата манастира и на въпроса доколко е коректно техният произход и наследство да бъдат определяни чрез съвременни национални категории.

„В никакъв случай не могат да бъдат определени като гръцки. Просто няма Гърция по времето, когато двата манастира възникват“, заявява доц. Каравълчев. Според него за тези исторически периоди трябва да се говори за България и Източната римска империя, или Византия, без съвременното понятие „Гърция“ да се пренася назад във времето. „Гърция имаме от XIX век“, допълва той.

По думите му византийското културно влияние върху артефактите е несъмнено, но то не означава, че всеки предмет може да бъде определен като гръцки по национален произход.

Като пример преподавателят посочва манастира „Свети Йоан Предтеча“ в Серес. Според него иконостасът и голяма част от иконите в съвременния облик на обителта са дело на българи от близките села. Той обръща внимание и на значителното българско население в района преди ХХ век — обстоятелство, което според него трябва да се отчита при разглеждането на манастирското наследство.

„Ако отидете в „Свети Йоан Предтеча“ в Серес, един прекрасен манастир, ще видите, че иконостасът и една част от иконите са създадени от близките български села“, казва Каравълчев.

Той посочва и други връзки на обителта с българската духовна традиция: документи за български дарители, дарствена грамота от цар Иван Шишман и местно предание, което свързва манастира с ученици и последователи на свети Иван Рилски. В интервюто споменава и вероятното присъствие там на свети Ромил Видински и свети Теодосий Търновски.

Подобна многопластова история доц. Каравълчев вижда и при „Панагия Икосифиниса“. Според него около мястото е съществувал раннохристиянски храм, а по-късно се е оформил манастирски комплекс.

Преподавателят предлага и обяснение за названието на обителта, което свързва със славянски, по думите му български, произход — от „кошиница“ или „кошница“. В подкрепа на това тълкуване той посочва разположението на манастира в планината: „Това е буквално една кошница, в която той е разположен.“

Тези исторически връзки поставят въпроса дали днешното местонахождение на един манастир е достатъчно, за да определи националния произход на всички предмети, съхранявани някога в него. Доц. Каравълчев обаче изрично се въздържа от правна оценка: „Не съм специалист по международно право и не мога да кажа.“

Той отбелязва, че двата манастира притежават множество патриаршески документи, но според него това само по себе си не решава въпроса за собствеността върху всички културни ценности.

„Такива има и в Рилския манастир, има и в Бачковския манастир. Какво да ги правим? Да ги връщаме на Патриаршията?“ пита той. Основното му възражение е срещу пренасянето на съвременни политически и национални категории към различни исторически епохи.

Най-сериозната му критика към договорката е свързана с липсата на конкретна информация за предметите, които България ще предаде.

„На мен това, което ми прави впечатление и което според мен е обидно за българската общественост, е да се скриват параметрите на това, което се случва“, заявява Каравълчев. Той поставя въпроса защо е известно какво получава България, но не и какво предоставя в замяна.

„Не искам да правя сравнение кое е по-ценно и кое не, но еуфоричното за мен не е много исторично“, коментира преподавателят.

По думите му е необходимо да се изясни дали договорката включва не само църковна утвар, но и ръкописи, чудотворни икони или мощи на светци. Той не твърди, че такива предмети непременно присъстват сред 48-те ценности, а настоява съставът им да бъде обявен.

„Имаме и много ръкописи. Ще връщаме ли ръкописи? Няма ли да връщаме? Как ще се случи? Това е пълна тайна“, казва той.

За Каравълчев въпросът е не само политически, но и научен. Той определя като обидно за академичната общност това, което смята за умишлено укриване на информация за предстоящото предаване.

„Какво губи София и въобще България в замяна? Това е въпросът, който си задавам аз и на който, за съжаление, не мога да ви дам отговор, защото нямам отговор“, заявява той.

В края на разговора доц. Каравълчев обобщава защо според него броят на предметите не е достатъчен, за да се прецени тяхната стойност: „48 предмета. Какви са те? Могат да бъдат 48 диаманта „Кох-и-Нор“, могат да бъдат 48 стъклени мъниста или пластмасови мъниста. Има разлика.“

Именно затова той настоява за конкретика — както заради историческата стойност на ценностите, така и заради отговорността към културното наследство, което България съхранява.

Прочетете също